Не мога да повярвам, че лошото време може така да ми съсипе настроението. Това вече съвсем на нищо не прилича. Криво ми е.

Когато навън грее слънце и е топло, дори най-големите неприятности се понасят по-леко. Сега небето е завзето от всевъзможни облаци и само понякога с далечния край на хоризонта се проточва една тъничка синя линия. Аз все още съм затворена в тази София, която не мразя, но и не обичам. Искам да съм... там, където е сърцето ми. Тъй като засега това "там" не е никой човек, то може да се стреми само обратно, към морския бряг.

А как ненавиждам подобни сълзливи проплакванияяяяя по тънката струна на посредственото проскърцване "мрън-мрън"!

Обаче...

Криво ми е. Дебна кратките нетрайни промушвания на слънчеви лъчи през гордо и невъзмутимо плаващите облаци - не като глътки въздух, а направо като наркомански дози.

Точно сега, разбира се, няма с кой да излезеш, няма кой да ми се обади и дори да ми се скара, че така съм се вкиснала, да ме изненада, няма слънце. Не е нужно да е Кралят Слънце. Просто човек.

Какъв е смисълът от всичките ми средства за комуникация - телефон, кю, скайп, мейл - след като ме гледат мълчаливо с по едно оцъклено око и само примигват безмълвно насреща ми?

Къде остана импулсивността и спонтанността? Ако за мен е нормално да прегърна или отделя много от времето и емоциите си на човек, когото едва познавам, ако има нужда; това хич не изглежда нормално или не минава през ума на никой, дори от близките ми хора, наоколо.

Всъщност наистина нямаше да има нищо по-хубаво от лошото време, ако можех да седна пред белия си лист и да попиша. Но за зла беда още се върти в глава ми червената риза на клена...

http://noushawitch.blogspot.com/