В последните дни ме е овладяла изследователска треска: изследвам, както е обичайно за мен, човешката природа. Една малка история провокира моя интерес и ето вчера реших да направя изследване с ученици от 12 клас в едно пловдивско училище. Поставих им следния казус и открих ужасяващи неща, за които ще спомена най-накрая:

Представете си, че седите сам в кафене. В един момент идва някаква жена на около 40-годишна възраст, видимо крайно разстроена, която поради липса на празна маса сяда при вас, след като пита може ли. Забелязвате, че жената е наистина развълнувана силно, плаче, пали нервно една цигара, веднага я гаси. Неудобно ви е, но я питате все пак: "Извинете, госпожо, мога ли да помогна с нещо?". Тя малко по малко се отпуска пред вас, явно й печелите доверието, и през сълзи ви разказва следната своя история:

"Непосредствено преди коледните празници, два-три дни преди започването им, започнах работа ей в онзи хотел като камериерка. (Жената сочи към намиращия се съвсем наблизо хотел "Евро" в Пловдив.) Иначе по професия съм учителка, но понеже дълго време съм безработна, се принудих да започна каквато и да е работа. Управителят ми каза, че мога да започна, но понеже е предпразнично време, трудовия си договор съм щяла да получа след празниците. Започнах работа, оказа се, че трябва да дежуря всеки ден тъкмо по времето на всички големи празници - Рождество и Нова година - но аз даже се радвах, защото щях да изкарам повече пари. След Нова година отидох при управителя да го попитам какво става с договора, а той ми каза, че ситуацията се е променила, повече нямат нужда от допълнителен персонал и че ме освобождава от работа. Попитах какво ще стане със заплащането, той ми отвърна да не се безпокоя, към края на месеца, когато стане готова заповедта, щели да ми позвънят да ида да си взема парите."

"Дойде и отмина края на месеца, но никой не ми позвъня. Отидох в хотела, управителят ми се извини, понеже била станала грешка, пропуснали името ми във ведомостта, но през следващия месец непременно щели да ми платят, лично той щял да се погрижи за това. Изчаках още един месец, пак никой не ме повика, отново отидох в хотела. Управителят този път взе да увърта и обеща пак да плати, но беше крайно неубедителен. Това стана онзи ден. Вчера отново, изпълнена с подозрения, идвах в хотела да питам, пак ми обеща, ето днес пак дойдох. И той днес взе че ми се разкрещя че съм била много нахална, че му било омръзнало да ме вижда, каза, че съм явно много глупава, щом не разбирам, че няма да ми плати, каза ми да се махна и повече очите му да не ме виждат. Отнесе се с мен все едно не съм човек, а мръсно куче. И ето непосредствено след тази случка дойдох тук, в кафенето."

Точно тази история, представете си, ви разказва крайно разстроената и обидена жена. И въпросът е: каква ще бъде вашата реакция, какво ще кажете, какво ще направите, какво следва да направи един човек в такава една необичайна ситуация?

Поставих казуса, разделих класа на групи от по пет човека, казах им да обсъдят ситуацията и всяка група за около пет минути да опита да стигне до най-естественото по тяхно общо мнение предложение за реакция. Обсъжданията по групите в различните класове (направих изследването в шест паралелки от 12 клас) бяха не много оживени, но понякога имаше и известни спорове. След това оторизиран представител на всяка група трябваше да съобщи тяхното решение за реакция на думите на жената. До това се свеждаше самият експеримент. И установих следното:

Ужасих се, защото младите хора, с незначителни изключения, се оказаха неспособни да се вживеят в ситуацията, сиреч оказаха се съвсем безчувствени спрямо човешката болка и страдание. Масово се разсъждаваше и се предлагаше да се каже на жената нещо такова: "Вижте какво, госпожо, учудвам се, че така наивно сте влезли в капана. Това, което ви се е случило, не е изолиран случай. Но трябва да преглътнете случката, радвайте се, че животът продължава: жива сте, здрава сте, можете отново да почнете работа. Но да ви върне парите този управител забравете, нямате договор, нищо няма на хартия, безсмислено е да се опитвате да получите парите си. Не можете да го съдите, просто пийте една чаша студена вода и се успокойте: животът продължава..."

Ей такива банални думи говореха младежите, сиреч говореха думи, които издаваха пълното им безразличие, даже досадата им, че тази жена с нейната история е смутила душевния им покой. Просто личеше си, че само търсят начин как да се отърват от тази натрапница, която им разказва някакви си там сълзливи истории.

Мнозина от младите нарекоха обидената жена глупачка. Правилно са я уволили от училище, щом е толкова глупава. Тръгнала да работи без договор, тая пък на кой свят живее?! С право е наказана за глупостта си. Малко й е даже, но е за нейно добро, та да разбере, че не бива да е толкова наивна. Стигнала на тия години, а не разбира, че живее в един жесток свят, в който оцеляват само най-силните и най-нахалните. И така нататък...

В излиянията на младежите, които слушах шест часа, долавях освен пълно безразличие, освен досада и една ужасила ме пълна безчувственост и неспособност за човешка съпричастност. Те не можеха да откликнат на мъката на човека до тях, на ближния. Мнозина по време на обсъжданията гаднярски се хилеха, други пък предположиха дали тази жена не е измамница, която им разказва блудкави истории, та да ги изнуди да й дадат пари. Имах чувството, че тези млади хора са направо емоционални инвалиди. Ужасно е да не можеш да откликнеш с една най-естествена човешка съпричастност на болката на човека до теб. Не им се удаваше да постигнат една чиста и спонтанна човешка емоция. Някак чувствителността им е закоравяла, и то на тази съвсем млада възраст; това е ужасно! Никой например не се възмути на постъпката на изнудвача-управител. Имах чувството, че някои даже му се възхищаваха: баси пича е тоя, как хубаво я е разкарал!

Признавам си, наистина ме овладя страх, че живея в такова общество, в което мнозинството от младите са съвсем безчувствени спрямо човешката болка. И че нямат никакъв усет за справедливост, за достойнство на човека, никакво съзнание за това, че човешката личност е свещена и никой не може да си позволява да я тъпче така грозно и брутално. Имах чувството, че тия млади хора наистина са душевни и емоционални инвалиди: има ли какво да се чудим тогава защо агресията, бруталността, безчовечността у нас вилнеят така повсеместно и масово?!

В един момент, за да провокирам известна съпричастност у тях, им казах: "Добре бе, я сега си представете, че тази там жена не ви е неизвестна, ами е собствената ви майка! И на нея може да се случи същото - как тогава ще реагирате?"

"Е, това е друго, господине, що не казахте в началото! Какво ще направя ли? Ами ще ида да му отскубна гръкляна на онзи там управител. Това ще направя. Или ще му взривя хотела, но ще му отмъстя, ако се изгаври така с моята собствена майка или сестра."

Това е главното около моя експеримент. Мога още дълго да анализирам случилото се вчера, което ме потресе до дъното на душата ми. Сега не ми се прави, може би като се успокоя тия дни, ще го направя. Тази нощ, признавам си, не можах да спя, не мигнах.

Та искам сега да ви запитам, скъпи ми читатели: а вие как бихте реагирали, ако на вас се случи същото? Какво вие ще й кажете на непознатата женица, с която се се изгаврили така? Вчера описах случая в блога, няма никаква реакция. И вие ли, скъпи ми читатели, сте със закърняла, със съвсем притъпена чувствителност?! Никакъв отклик, пълно мълчание: тоя пък за кой се мисли, та ще ни смущава тук духовния покой, като ни разказва тъпите си истории?! Така ли си мислите, признайте си?!

Пратих историята до всички медии: пълно мълчание, никакъв отклик до момента, а предполагам така ще е и по принцип. Само BG WATCH гледам е публикувало дописката ми. Една-две от другите медии обещаха да го направят скоро. И толкоз. Пълна апатия ни владее към всичко. Пълна погнуса. Мързи ни даже пръста си да помръднем, та да помогнем на човека до нас, на който му се е случило нещо ужасно. Гледаме само как да го разкараме. Пълна отврат. Не сме хора вече явно. Не само, че не сме народ, ами и хора май вече не сме. Кошмар!

http://aig-humanus.blogspot.com/