Първа част може да намерите тук

Част втора. Въртележката.

След още няколко дни на Иракли ми става скучно. И тъжно. Аз съм драматург по душа и правя драми. Може би ги драматургам.

С Рая тръгваме на стоп към Камен Бряг. Около 300 километра отиване и връщане.

С приятелка, която се казва Лили Иванова. Не е това. Пийте чай.

Следващите дни са най-странното време в живота ми. Дотогава.

Качих се на една въртележка, която постепенно щеше да измести точката на внимание доста встрани от безгрижните пътувания. Тогава не го знаех.

Ходихме 3 километра до разклона на Иракли и почнахме да размахваме ръце срещу колите. Почти веднага една кола спря, аз се приближих и видях, че зад волана стои един човек, когото не съм виждал от години - времето на блус фестивалите в Бургас, концертите на Васко Кръпката и т.н., тоест от друго време. Най-странното е, че с този човек не можем да се понасяме, в миналото аз се държах с него отвратително, но той спря, ухили се и ни качи.

 

(На един от тези блус фестивали реших да стана акционер в Бургаско пиво. Масова приватизация. 25 кинта, бате. Ако искаш. Баща ми още чака да му напълня ваната с бира. Нещо като мечта. Биропровод!)

 

Дзън.

Закара ни директно до Тюленово (съвсем след Камен Бряг), където разгледахме, метнахме се във водата и други екстри - цистерни, от които тече топла минерална вода, например.

На Иракли човек се къпе рядко и с подръчни средства. Добре де, аз се къпя рядко. Другите - често и трудно. (Една приятелка скоро сподели, че според нея съм се къпал само преди да правя секс). Минералната вода за нас беше еквивалентна на хотел с много звезди. Но не повече, отколкото са на Иракли. Няма по-многозвездно нещо.

Къпахме се, след това пичът ни закара до Камен Бряг и си тръгна. Спахме край Огънчето на чували. Като къпани.

Камен Бряг си е същият. Има доста хора, но не е навалица. Още е омагьосан.

На сутринта отидохме във Втора кръчма и ядохме палачинки, пихме кафе, а аз си разглабях телефона, защото беше пълен с пясък и чат-пат се пробваше да звъни в Китай. И както си седим - Идва Тя. С приятелката си.

Дзън. Не се очакваше да бъдат там.

Оказа се, че са спали на 20 метра от нас и Тя даже се е чудила "Брех, туй куче как прилича на Рая!". Навиха ме да тръгна с тях нанякъде. Отидохме до Яйлата.

Гробници, крепости, пещери, жертвени олтари и скална църква. Сила. Напролет платото почервенява от диви божури. Накрая отидохме да видим скалната църква. Беше много хубава, с изключение на една икона, явно правена скоро. Под нея имаше цветя и пластмасово шише с вода за цветята. Моментално надуших далаверата и дадох водата на Рая, да ме извиняват цветята! Стените бяха плътно изписани, при това с различна писменост от различни периоди. Най-отдолу руни, върху тях старобългарски и най-отгоре "Само ЦСКА!". Примерно. Трудно се чете текст на 3 езика върху шуплеста скала.

Някой беше направил с циментче места за палене на свещички. На едното пишеше "За живи", на другото "За умрели", на третото нищо не пишеше - явно беше за останалите. За всички е помислено.

Накрая тръгнахме да се връщаме и попаднахме на един татко с колело, който притеснено търсеше сина си. Синът не се намери, но таткото го замъкнахме с нас в кръчмата, за да удави мъката. Бира. Явно бирата има нещо общо с магията, защото след четвъртата синчето си дойде само. В кръчмата! Решихме, че трябва да го полеем!

Дзън.

Лили Иванова каза, че нещо почва да се разболява и си тръгна.

Вечерта кротко заспах край Огънчето. Когато се събудих малко по-късно, Тя спеше, таткото нагло си беше легнал със синчето до нея, а приятелката И много подозрително липсваше.

Легнах си и аз от другата И страна и заспах неспокоен сън. Преди изгрев слънце станах да видя къде е девойката.

Видях.

Беше се залюбила в една ниша в скалите. А леле майко! Възмутен от това, че някой е сложил гадните си ръце върху една от жените ми, реших светкавично да се върна на Иракли.

След половин час едно такси ни качи за по 2 лева до Каварна. Там те си хванаха автобус до Незнамкъдеси, а аз излезнах от града и почнах да стопирам. А беше жега, дето не е истина. До Варна ни качи един камион, който пренасяше стъкла.

Точно ни оставяше на 15 минути пеша от Аспаруховия мост, когато един ремък се откачи и половината стъкла се изпотрошиха със трясък. Явно съм му бил на късмет. Изнесох се бързо.

Дзън.

Тръгнахме в най голямата жега и минахме пеша целия Аспарухов мост. Щях да умра! Накрая говорех на Рая "Споко, Рая! Ние няма да припаднем сега!". Някак си го минахме и полуживи застанахме на платното в края на моста да стопираме.

Реших, че не мога така изведнъж да почна да ръкомахам и тръгнах да си паля цигара. И тогава чувам викове зад мен и какво да видя - един бус спрял, една жена се показала и ми говори нещо. Халюцинация, си викам, и тръгвам натам, а жената плахо ме пита дали стопирам, щото ако стопирам, нали, да ме качат.

Те това е! Защо трябва да се хабя да махам с ръка, като може колите сами да спират и да ме питат не искам ли да отида някъде?

Дзън.

Най-накрая успявам да фокусирам и виждам, че това е бусът на Васко Кръпката, зад волана е той с цялото си семейство отзад, барабар с кучето - един огромен бобтейл. Тогава и той ме позна. Лудница.

„Гледам го тоя с кучето и си викам - ако не го взема аз, никой няма да го вземе."

Евала, бате!

Пак същият период ми идва пред очите - блус фестивали и прочее. Тогава аз се заяждах с него непрекъснато, а на последния блус фестивал съвсем зловещо се скарахме, защото той изгони Джендема. Тогава се опитах и да убедя Георги Минчев да се върне на сцената след едно изпълнение и да изпее песента още веднъж, че много ми харесала. Не се гордея с това. История с китара.

Оставиха ме почти докъдето отивах. Ударих една бира за отскок и продължих да стопирам. След час бях на разклона за Иракли.

Тръгвам по разклона и точно си мисля, че мъката за този ден приключва, когато виждам стадо глигани да ровят полето край пътя. Естествено Рая е отвързана и започва да ги лае. Естествено се оказва, че един от глиганите е жена и е с 5-6 малки глиганчета. Тя с грухтене подгони Рая. Рая тръгва към мен. Аз се насрах! Раницата тежи повече от мен и да ме убиеш по-бързо от глиган не мога да тичам. За катерене по дървета да не говорим. Друг въпрос е, че нямаше дървета.

Глиганката се отказа и се изнесе. Впоследствие разбрах, че това не са глигани, а полудиви прасета, които са си с козина и са съвсем като глигани, но нямат бивни. Пускали ги напролет да правят каквото си искат, а на есен ги прибират. Това изобщо не ме устройва. Перспективата да бъда полуизяден също не ме радва.

...

Отново спокойни дни. Нови хора.

Започвам да осмислям какво се случи.

- Очевидно нямам инстинкт за самосъхранение.

- Не съм склонен да викам „Помощ", когато се давя. Аз идиот ли съм?

- Ако имаме по едно дзън за всяко малко вероятно нещо, случило се през последните 2 дни - това ще са много дзън. Това вече е крайно невероятно! Тези 50 часа видимо се отклоняваха от обичайното.

- Някой иска да ми каже нещо ли?

- Кой с кого говори?

И кой, мамка му, уби Лора Палмър?

Към трета глава