Габриела не обича да чака. Затова и предпочита да закъснее, пък било и то с риск да й се разсърдят. „Цупят се, цупят се, пък накрая им мине".

В редките случаи, когато й се наложи да поизчака някого, Габриела прави няколко неща. Първо, пали цигара. „Действа безотказно, пък и така изглежда, че не вися безцелно, подскачайки от крак на крак". След това, веднага си пуска музика. „Със слушалки в ушите може да си всеки и да преживееш някоя история ей така, в 4 минути ноти и чуждоказани реплики".

Но най-любимото й нещо е да наблюдава хората. Потокът от минаващи покрай нея лица я забавлява ужасно много. „Толкова типажи се изреждат - усмихнати, сърдити, странни, типични....всякакви!" Докато ги гледа, Габриела си представя какви са тези хора. Мислено рисува историите им. Оформя характерите им. Представя си какво им се е случило и какво предстои да преживеят, след като преминат покрай нея.

Онзи ден Габриела пак чакаше. Естествено, направи последователно всяко едно от гореспоменатите неща. Цигарата - запалена. Музиката - до дупка. Хората - навсякъде. Идилия! Погледна бегло към телефона, за да види колко е часът. „Никога не нося ръчен часовник - все не ми отива на тоалета, пък и имам толкова много гривни....грехота е някак си!".

Този път Габриела търпеливо приседна на близката пейка. Знаеше, че чакането си струва, пък било и то изнервящо. Не за друго, но очакваше онзи, незнаещия. „Той още и представя си няма, нали се сещаш?! Понеже е плах, пък аз съм мишка и ме е срам". Огледа набързо двойката, стояща близо до нея. От глава до пети. Представи си, че са заедно от 5-6 месеца, затова и все още са така щастливо кикотещи се заедно. Ръка в ръка. Плах поглед под скосен бретон. Усмивка при всяка изречена дума.

10 минути закъснение вече са факт. Притеснена, че й свършва цигарата, а й се налага да изчака още, Габриела погледна към телефона. Мълчание. Няма смс, неприето повикване, нищо. Сложи гланц и запали втора цигара. Трета песен се разля в слушалките. Трета чужда музикална история бе наред да бъде преживяна. Жена на около 40 профуча покрай нея и се метна в такси. „Усетила е, че става нещо вкъщи и е решила да побърза", помисли си и издиша бавно дима.

15 минути. Никой на хоризонта. Дали пък не е сбъркала мястото? „Често ми се случва, пък уж съм толкова организирана. Не и напоследък, де....то с този мой хаос вече сама не мога да се справя". Загаси втората цигара, оправи гланца, погледна телефона, доизслуша песента, измисли още една непозната история за поредното лице, крачещо на съседния тротоар и стана. Докато оправяше косата си и се питаше дали наистина е разбрала правилно, леко потупване по рамото я извади от нервния й вътрешен монолог.
Незнаещият.

19 минути закъснение.


2 цигари.

5 песни.


Множество мислени сюжети.

Едно приключило чакане.

А Габриела все още не обича да чака. Въпреки, че в този случай конкретно, чакането май си заслужава.

„Ще поживеем, пък ще видим."

plam-plam.blogspot.com