Вече от един месец работата ми ме задължава да работя единствено с жители на Обединеното Кралство. Въздържам се да казвам англичани, понеже, макар и да звучи странно, според статистиката ми един на всеки четирима клиенти има англосаксонско име, a преобладават имената тип Джъу Лин и Радж Муххамад.

Както и да е. Свят широк. Отворени граници. Много хора.

Няма да споменавам езиковия проблем. Все си мислех преди да започна, че английският ми няма да е на ниво. Не ми е минавало през ума, че ще ми се наложи да настройвам Vista на японски по телефона с клиент, чийто познания по английски не стигаха много по-далеч от "Yes" и "What? ".

Нито че ще си скубя косата и брадата, защото от 30 минути обяснявам нещо елементарно на Пьотр или Мутомбо отсреща и той не разбира, а нямам право да кажа "айде докарай ми някой, който говори английски".

Всъщност, много неща нямам право да казвам. На първо място е думичката с F... и всички подобни. Нито да издавам някои данни. Нито да казвам, че не знам какво да правя, дори наистина е така. И определено не мога да говоря за футбол, колкото и да обичам Висшата лига (е да, ама не - онзи ден с един пич 15 мин. обсъждахме куция сезон за „Ливърпул” ).

Открих няколко неща. Англичаните лъжат. Англичаните не искат да плащат. Англичаните псуват. Че те били точно като нас, бе :)

И все пак има разлика. Докато преселниците директно почват да отправят пожелания за най-близките ми роднини, диагнози за менталния ми капацитет и предложения за интимни интервенции, то англичаните почват да се държат иронично и саркастично. Най-много от "dude" или "dear Stefan" да стана "listen to me, mister...".

И в благодарността им има разлика. Докато, да кажем, гръцкия преселник ми казва едно кротко и скромно "благодаря", англичанинът ме занимава сума ти време с благодарности, благословии и пожелания за приятен ден/вечер/уикенд/месец и направо приятни доживотни присъди. Да не споменавам, че непрекъснато използват "моля", "ако може", "бихте ли могли", "ако ви е възможно", "ще ви бъда признателен". Едва ли си представят, че от другата страна на телефона стои брадясал типаж с махмурлук и тениска на Iron Maiden. Сега като се замисля, аха да ми стане гузно. Добре, че никой в офиса не ходи костюмиран.

Та, каквото и да си говорим, дори като си затворим... ушите... за акцента, е много лесно да се разбере дали човек говори с англичанин или не.

Толкоз размишления за англичаните...

http://damnation.blog.bg/