"Преди да заспя" (Откъс)

ПЪРВА ЧАСТ
Днес

Тази спалня не ми е позната. Чужда ми е. Нямам представа
как съм се озовала в нея, нито къде съм. Не знам как ще се прибера у дома.
Прекарала съм нощта тук. Събуди ме женски глас - отначало помислих, че жената е до мен на леглото, но после
осъзнах, че чете новините по радиото. Записука аларма
на будилник и когато отворих очи, разбрах, че се намирам
в стая, която виждам за пръв път.
Очите ми привикват с полумрака и аз се оглеждам. На вратата на гардероба виси халат - дамски е, но като за много по-възрастна от мен жена. Изпънат по ръбовете тъмен панталон е преметнат на облегалката на стола пред тоалетката. Не виждам почти нищо друго. Будилникът
изглежда доста сложен, но намирам копчето, което, предполагам, ще го накара да млъкне. Получава се.
В този момент чувам зад гърба си прохъркване и установявам,
че не съм сама. Обръщам се. Пред очите ми - голо рамо и тъмна прошарена коса . Мъж. Лявата му ръка е върху завивката, на безимения пръст има златна халка. Без малко да изпискам, но се сдържам. И стигам до заключението:
Значи не само е стар, побеляващ, но и женен.
Преспала съм с женен мъж, и то в дома му, в семей10
ното легло. Изпъвам гръб, за да си събера ума. Как не ме е срам.
Къде ли е съпругата? Има ли опасност да ме спипа? Представям си я в другия край на стаята - крещи, нарича ме „мръсница". Същинска Медуза с гърчещи се змии вместо коси. Как ще се защитя, ако тя наистина се появи? Мъжът в леглото до мен не изглежда притеснен. Обърнал
ми е гръб и отново захърква.
Лежа неподвижно. Обикновено помня как се озовавам
в подобни ситуации, но не и днес. Сигурно е имало купон. Или запивка в някой бар. Трябва здравата да съм се натряскала. Няма как иначе, щом нищо не помня. Безпаметно
пияна съм се помъкнала с този мъж - с халка на ръката и косми по гърба.
Отмятам завивката възможно най-леко и сядам в края на леглото. Първо трябва да се изпишкам. Не смея да обуя пантофите, които стъпалата ми напипват - в края на краищата едно е да изчукаш съпруга, но е недопустимо да обуеш пантофите на съпругата, - и тръгвам боса. Голотата
ми ме стряска, страх ме е да не отворя погрешната врата, да не налетя на някого, на синчето тийнейджър например.
Отдъхвам си, когато зървам, че вратата на банята
е открехната, влизам и се заключвам.
Сядам на тоалетната чиния, изпишквам се и пускам водата, после се обръщам, за да си измия ръцете. Посягам
към сапуна, но нещо не е наред. Отначало не знам какво точно, но после очите ми го подсказват. Ръката, която
държи сапуна, не прилича на моята. Кожата е сбръчкана,
пръстите - дебели. По ноктите няма лак, изгризани са до живеца и... Също като мъжа в леглото и аз нося тънка
златна халка.
Вторачвам се, после раздвижвам пръсти. Пръстите, обхванали сапуна, също се раздвижват. Ахвам и сапунът пада в мивката. Вдигам очи към огледалото.
Лицето насреща не е моето. Косата е сплескана, на11
право е залепнала за черепа и всъщност е много по-къса, отколкото я нося; кожата на бузите и под брадичката е отпусната, устните са тънки и увиснали в ъгълчетата. Още малко, и ще надам вик, безмълвното стенание ще се превърне в писък, ако отворя уста, но ето че забелязвам очите. Бръчките ясно личат, но въпреки всичко това са си моите очи. Жената в огледалото - това съм аз, но с двайсет години по-възрастна. С двайсет и пет. Дори повече.
Не е възможно. Започвам да треперя и се хващам за мивката. Нов писък се надига в гърдите ми и този път прераства в задавен стон. Отстъпвам крачка назад и тогава
ги виждам. Снимки. Наслагани на стената пред мен, върху самото огледало. До тях има жълти залепващи се листчета, надписани с флумастер, с подвити от влагата краища.
Избирам едно напосоки. Кристин, пише на него и стрелката сочи моя снимка - в непознатия ми остарял вид, - на която седя до някакъв мъж на пейка край река. И двамата се усмихваме срещу обектива, държим се за ръце. Той е хубав, привлекателен е и когато се вглеждам по-внимателно, откривам, че е същият, с когото съм преспала
тази нощ, онзи, когото оставих в леглото. Отдолу пише Бен и малко по-встрани твоят съпруг.
Рязко си поемам дъх и грабвам снимката. Не, мисля си. Не! Не може да бъде... Набързо разглеждам другите снимки. На всичките виждам себе си. И него. На една съм с отвратителна рокля и разопаковам подарък, на друга
двамата сме облечени в непромокаеми якета, зад нас се плиска водопад, а в краката ни души малко куче. До тази има друга снимка, на която седя до него, отпивам портокалов сок от висока чаша и съм облечена в халата, който видях метнат на вратата на гардероба.
Отново отстъпвам и опирам гръб на студените плочки.
В този момент ме осенява проблясък, нещо като спо12
мен. Мъгляв, неуловим, той изпърхва нанякъде, щом се опитвам да го уловя на фокус, като шепа пепел, подхваната
от вятъра, и ето че проумявам: в живота ми има тогава,
преди, макар че не знам преди какво, а има и сега, но нищо помежду им, само дълга безмълвна празнота, която
ме е довела тук, в този вид, при него, в тази къща.
Връщам се в спалнята. Все още стискам снимката - онази, на която съм с мъжа, до когото се събудих, - но я държа на разстояние.
- Какво става? - питам.
Всъщност изплаквам въпроса и по лицето ми потичат сълзи. Мъжът седи на леглото, очите му са полуотворени.
- Кой си ти?
- Съпругът ти - казва той. Изражението му е сънливо, но няма и следа от раздразнение. Не поглежда голото ми тяло. - Женени сме от години.
- Какви ги говориш?
Искам да побягна, но няма къде да отида.
- Женени от години? - повтарям. - Какво значи това?
Той се изправя.
- Вземи.
Подава ми халата и изчаква, докато го облека. Той е по торбесто долнище на пижама и бял потник. Напомня ми на баща ми.
- Оженихме се през осемдесет и пета - казва той. - Преди двайсет и две години. Ти...
- Какво? - прекъсвам го. Усещам как кръвта се дръпва
от лицето ми, стаята започва да се върти. Някъде в къщата
трака часовник, блъска като чук. - Но...
Той прави крачка към мен.
- Как...
- Кристин, ти си на четирийсет и седем - кротко казва той.
13
Поглеждам го - един непознат, който ми се усмихва тъжно. Не искам да му повярвам, не искам дори да слушам
какво ми говори, но той продължава:
- Претърпя злополука. Много тежка злополука. Главата
ти пострада. Изпитваш трудности да си спомниш разни неща.
- Кои неща? - питам аз, в смисъл: не говориш за последните
двайсет и пет години, нали. - Кои неща? - по-втарям въпроса.
Той отново пристъпва към мен - предпазливо, все едно съм уплашено животно.
- Всички - отвръща. - Понякога откакто си била на двайсет досега. Друг път и от по-рано.
Главата ми бръмчи, обърква ме този вихър от дати и години. Не искам да питам, но знам, че трябва.
- Кога... кога съм претърпяла злополуката?
Той ме поглежда със смесица от съчувствие и страх.
- Беше на двайсет и девет...
Затварям очи. Съзнанието ми е готово да отхвърли твърдението, но като че ли някъде дълбоко в себе си знам, че е истина. Чувам, че отново започвам да хлипам. И тогава
този мъж, този Бен, идва при мен и протяга ръце. Усещам близостта му. Не помръдвам, когато докосва талията
ми, не се съпротивлявам, когато ме притегля към себе си и ме прегръща. Полюшваме се леко, без да се пускаме,
и това движение ми е някак познато. И ме кара да се чувствам по-добре.
Мълчим минута-две, после той проговаря:
- Обичам те, Кристин.
Знам, че от мен се очаква да отвърна със същите думи, но не ги изричам. Как мога да го обичам? За мен той е чужд човек. Нищо не разбирам. Искам да науча толкова много неща. Как съм се озовала тук, как изобщо успявам да оцелявам. Само че не знам как да попитам.
- Страх ме е - казвам накрая.
14
- Знам - отвръща той. - Знам. Но не се тревожи, Крис. Аз ще се грижа за теб. Винаги ще бъда до теб. Нищо лошо няма да ти се случи. Повярвай ми.
Предлага да ми покаже къщата. Чувствам се по-спокойна.
Обула съм панталони и стара тениска, които той ми даде, за да не стоя по халат. Излизаме на площадката.
- Вече видя банята - казва той и отваря съседната врата.
- Това е кабинетът.
Надниквам. Бюро със стъклен плот, а отгоре - компютър,
предполагам, макар че ме досмешава колко малък изглежда, като играчка. Отстрани има метално сив шкаф за документи, над него виси календар. Спретнато и подредено.
- Работя тук понякога - казва той и полека затваря вратата.
Прекосяваме площадката и той отваря друга врата. Легло, тоалетка, пак гардероби. Почти същата като стаята,
в която се събудих.
- Случва се и тук да преспиш - продължава той, - но обикновено предпочиташ да не си сама, когато се събудиш.
Изпадаш в паника, ако не успееш да се сетиш къде се намираш.
Кимам. Чувствам се като на оглед, все едно ме развеждат
из жилище, което мога да наема. Сякаш съм евентуална
съквартирантка.
- Да слезем на долния етаж.
Тръгвам след него. Той ми показва дневна - кафяво канапе и фотьойли със сходна тапицерия, плосък екран на стената, за който ми обяснява, че е телевизор, - трапезария
и кухня. Напълно непозната обстановка. Нищо не изпитвам дори когато виждам снимка на двама ни в рамка
върху една полица.
- Отзад има градина - казва той и аз поглеждам през
15
остъклената врата на кухнята. Тъкмо се развиделява, нощното небе добива мастилен оттенък и успявам да различа очертанията на голямо дърво и барака в дъното на малка градина, но само толкова. Хрумва ми, че дори не знам в коя част на света се намираме.
- Къде сме? - питам.
Той застава зад мен. Виждам отраженията ни в стъклото.
Аз. Моят съпруг. На средна възраст.
- В Северен Лондон - отвръща той. - В квартала Крауч Енд.
Отстъпвам. На ръба съм да изпадна в паника.
- Господи - казвам, - дори не знам къде живея, по дяволите...
Той хваща ръката ми.
- Не се тревожи. Ще ти мине.
Обръщам се с лице към него. Изчаквам да ми каже как точно ще ми мине, но напразно.
- Да ти направя ли кафе?
В първия миг настръхвам, но после отвръщам:
- Да. Ако обичаш.
Той напълва чайника.
- Да е черно - казвам аз. - Без захар.
- Знам - усмихва ми се той. - Препечена филийка?
Кимвам. Знае толкова много за мен - дори повече, отколкото
аз самата - и все пак чувството е като след случайна
среща; закуска с непознат в неговия дом, докато се чудя колко скоро мога да се измъкна, да си отида у дома.
Но има една малка разлика. Предполага се, че това е моят дом.
- Трябва да седна - казвам.
Той вдига очи към мен.
- Иди да седнеш в дневната. Идвам след минутка.
Кимам и излизам от кухнята.
* * *
16
След малко Бен отново се появява. Дава ми някаква книга.
- Ето ти този албум.
- Дали ще помогне?
Поемам книгата от ръката му. Подвързията е найлонова,
нещо като имитация на стара кожа, но несполучлива.
Изпод ръба на кориците излизат две червени шнурчета,
вързани на панделка.
- Ей сега се връщам - казва той и излиза.
Сядам на канапето. Книгата натежава в скута ми. Имам чувството, че е чужда и не е редно да любопитствам. Напомням
си, че онова, което ще открия вътре, се отнася до мен. Моят съпруг я сложи в ръцете ми.
Развързвам шнурчетата и отварям напосоки. Снимка: аз и Бен, но на много по-млада възраст.
Рязко затварям албума. Прокарвам ръце по подвързията,
с нокът минавам по ръба на страниците. Сигурно това се повтаря всеки ден.
Не мога да си го представя. За миг изпитвам непоколебима
увереност, че е допусната ужасна грешка, макар че не е възможно. Доказателството е тук - в огледалото на горния етаж, в сбръчканата кожа по ръцете, които галят
затворената книга. Не съм онази, за която се мислех, когато се събудих.
А коя беше тя? - питам се. Кога съм била онази, която се събуди в чуждо легло с единствената мисъл за бягство. Затварям очи. Изпълва ме чувството, че се нося по вода. Има опасност да потъна.
Трябва да се хвана за нещо. Затварям очи и се опитвам да се фокусирам върху нещо, каквото и да е, само да е стабилно. Нищо не откривам. Толкова много години от живота ми, мисля си. Изгубени са.
Поемам си дълбоко дъх. Албумът ще ми каже коя съм, но нямам желание да го отворя. Още не. Искам да си поседя
и миналото да е празнота. Увиснала в безтегловност,
17
еднакво дистанцирана от вероятностите и фактите. Страхувам
се да открия миналото си. Постиженията, провалите,
неосъществените мечти.
Бен се връща и слага пред мен поднос. Препечени филийки,
две чаши кафе, каничка мляко.
- Добре ли си? - пита ме.
Кимам.
Той сяда до мен. Избръснал се е, облякъл е панталон и риза, носи вратовръзка. Сега вече не прилича на баща ми. По-скоро на служител, който работи в някоя банка или офис. Не изглежда зле, минава ми през ума, после пропъждам
мисълта.
- Всеки ден ли е така?
Той слага филийка върху една чиния, маже я с масло.
- Почти - казва той. - Искаш ли?
Поклащам глава и той отхапва.
- Докато си будна, успяваш да натрупаш някаква информация,
но вечер заспиваш и после почти всичко е като изтрито. Кафето харесва ли ти?
Кимам и той взема албума от ръцете ми.
- Като тетрадка с изрезки е - обяснява и я отваря. - Преди няколко години стана пожар, тъй че много неща изгоряха, също и повечето от старите снимки, но тук има някои запазени. - Той сочи първата страница. - То-ва е дипломата ти. А на тази снимка си в деня на дипломирането
си.
Поглеждам накъдето ми сочи. На хартията съм усмихната,
примижала срещу слънцето; нося черна роба и черна
шапка с пискюл. Мъжът до мен е в костюм и с вратовръзка;
прегърнал ме е през рамо.
- Това ти ли си? - питам.
- Да - усмихва се той. - Ти ме изпревари, аз още учех. Химия.
Вдигам очи и го поглеждам. Снимката е малко размазана,
но все пак не е трудно да се види как с годините
18
мъжът от снимката се е превърнал в този, който седи до мен.
- Кога се оженихме? - питам.
Той се обръща с лице към мен и хваща ръката ми. Изненадва
ме грубата му кожа - предполагам, заради очакването
да усетя мекотата на младостта.
- В годината, след като защити докторска степен. Ходихме
няколко години, но ти... всъщност и двамата бяхме решили да изчакаме, докато приключим с ученето.
Прозвуча логично и в същото време необичайно разумно
за мен. Дали изобщо съм искала точно за него да се омъжа?
Все едно разгадал мислите ми, той казва:
- Бяхме много влюбени. - И добавя: - И до днес е така.
Нищо смислено не ми идва наум. Той отпива от кафето
си, после отново поглежда албума. Обръща още няколко
страници.
- На няколко пъти сменя работата си, след като завърши.
Като че ли не беше наясно с какво точно искаш да се занимаваш. Аз стигнах само до бакалавър и изкарах курсове
за преподавател. Първите няколко години беше трудно, но после ме повишиха и... ето ни тук.
Оглеждам дневната. Добре е подредена, удобна е. Но ѝ липсва облик - нещо, което е типично за средната класа.
Горски пейзаж в рамка виси на стената над камината, порцеланови фигурки се мъдрят до часовника на полицата.
Дали имам участие в подбора на тези вещи?
- Преподавам в една гимназия наблизо - продължава Бен. - Вече съм завеждащ катедра. - Казва го без никаква гордост.
- А аз? - питам. Що за въпрос всъщност, известен ми е единственият възможен отговор.
Той стиска ръката ми.
- Наложи се да спреш след злополуката. Сега не работиш.
- Сигурно е усетил разочарованието ми, затова до19
бавя: - Впрочем не е и нужно. Все още получаваш обезщетение.
Справяме се. Нищо не ни липсва.
Затварям очи, притискам с ръка челото си. Твърде много ми е дошло и в един миг ми се приисква да замълчи.
Засега не мога да възприема повече и ако продължи да ме засипва с информация, ще експлодирам.
„Тогава какво правя по цял ден?" Това искам да попитам,
но от страх какъв отговор ще последва премълчавам въпроса.
Той дояжда филията и отнася таблата в кухнята. Когато
се появява отново, вече си е облякъл палто.
- Трябва да тръгвам на работа.
Усещам как се напрягам.
- Не се тревожи - успокоява ме той. - Ще се справиш. Ще ти звънна, обещавам. Просто не забравяй, че днешният
ден е като всеки друг. Няма страшно.
- Да, но...
- Трябва да вървя. Съжалявам. Преди да тръгна, ще ти покажа някои неща, които може да ти потрябват, докато
ме няма.
В кухнята ми посочва кое в кой шкаф стои, останало ядене в хладилника, което мога да хапна на обяд, дъската за писане, закована на стената, и черния маркер до нея, вързан на конец.
- Понякога тук ти оставям бележки. - Виждам, че е написал ПЕТЪК с равни главни букви, а отдолу - Пране? Разходка? (Вземи си телефона!) Телевизия? Под думата Обяд е отбелязал, че в хладилника има останала сьомга, и е добавил Салата?. Накрая е написал, че ще се прибере
най-късно до шест.
- Имаш и календар-бележник - казва той. - В чантата ти е. На последната страница са вписани важни телефонни
номера, както и адресът, в случай че се загубиш. Имаш и мобилен телефон...
- Какво? - питам стреснато.
20
- Телефон без кабел - обяснява той. - Навсякъде можеш
да го използваш. Навън, където искаш. Стои в чантата
ти. Пак провери, ако тръгнеш да излизаш.
- Ще проверя - обещавам.
- Добре тогава.
Той взема оставената до вратата протрита кожена чанта с дълга дръжка.
- Е, аз тръгвам.
- Окей - отвръщам. Не знам какво друго да кажа. Чувствам се като дете, което са спрели от училище и то си стои само у дома, докато родителите са на работа. „Не пипай нищо. Не прави пакости. - Представям си как ми казва: - Не забравяй да си вземеш лекарството."
Той прави крачка назад, към мен. Целува ме по бузата. Не го отблъсквам, но и не го целувам. Сякаш се кани да отвори вратата, но пак се обръща.
- А! - възкликва и ме поглежда. - Без малко да забравя.
- Гласът му звучи странно напрегнат, въодушевлението
е повече от фалшиво. Твърде много се старае да про-звучи естествено, очевидно от доста време се е готвил за тази реплика.
Накрая излиза, че не е чак толкова страшно, колкото съм се опасявала.
- Довечера заминаваме. Само за уикенда. Имаме годишнина,
така че реших да бъде нещо по-специално. Съгласна
ли си?
Кимам и отвръщам:
- Добре звучи.
Той се усмихва с видимо облекчение.
- Приятно е да има какво да очакваш, нали?
За пореден път се обръща към вратата и я отваря.
- Ще ти се обадя. Да проверя как си.
- Да - казвам. - Обади се. Моля те.
- Обичам те, Кристин. Никога не го забравяй.
Затваря вратата и аз оставам сама.
21
* * *
По-късно сутринта седя на фотьойла. Съдовете са измити
и подредени на сушилката, прането се върти в пералнята.
Намерила съм си занимания.
Сега обаче ми е празно. Вярно е онова, което каза Бен. Нищо не помня. Нищичко. Нищо в тази къща не ми е познато.
Нито една снимка - от онези около огледалото или в албума пред мен - не извиква спомен кога е била заснета;
нито един миг с Бен не мога да изровя - освен онези моменти, откакто се събудих сутринта. Усещам главата си напълно празна.
Затварям очи, опитвам се да се фокусирам върху не-що. Каквото и да е. Вчерашния ден. Миналата Коледа. Която и да е Коледа. Сватбата ми. Нищо не се появява.
Изправям се, обикалям къщата, влизам от стая в стая. Бавно. Нося се като призрак, оставям ръката ми да се плъзга по стените, по мебелите, но всъщност не докосвам
нищо. Как стигнах дотук? Напрягам ума си. Поглеждам
килимите, изучавам шарките, порцелановите фигурки над камината, декоративните чинии, наредени по полиците в трапезарията. Опитвам се да приема, че всичко това е мое. Само мое. Моят дом, моят съпруг, моят живот. Тези неща обаче не ми принадлежат. Те не са част от мен. В спалнята отварям гардероба и виждам нечии подредени дрехи; те висят в спретнати редици, като празни
обвивки на някаква жена, която никога не съм познавала.
Обикалям нейната къща, използвала съм нейния шампоан и душ гел, захвърлила съм нейния халат, обула съм нейните чехли. За мен тя е невидима, призрачно присъствие,
дистанцирано и недосегаемо.

Откъсът е предоставен с любезното съдействие на издателство "Обсидиан"

Повече за книгата, можете да прочетете ТУК