Хей, ще ме обичаш ли съсухрен?

Ще ми решеш ли косата?

Ще ми режеш ли ноктите?

Аз не бих го направил за теб. Повръща ми се само като си помисля...

Лошото е, че ще се случи. Онова със старостта. Когато и двамата ще надиплим кожите и ще избелим очите по гнусния линеещ начин.

Теб... не искам да те гледам как си отиваш, а около мен да се движи само плътната ти сянка. Нещо материално, нещо изкуствено. Нещо с празен поглед, блуждаещ в спомените от онова лято през 2006-та. Или онова от две и осма, дето сега ни предстои, а тогава ще е сякаш сън.

Ще си спомним как вървяхме. На два крака. А ръцете ни се люлееха свободно. И когато падахме, костите ни не се трошаха. Хубави времена бяха, казваме си...

Ще се събудя някой ден обаче с три крака. Или на колелца. Ще се изправям пет минути от леглото, молейки се да не съм си оставил чорапите далеч. После аз и старческата ми миризма ще се отправим към кухнята за закуска с берлиприл и капки за уши.

Помня... Слънцето ме пече на балкона на панелката. Аз съм по гащи и леко безработен. Очите на приятелката ми са зачервени от целонощното будуване, а бебчо не спира да плаче...

В момента не мога да си представя по-щастлив момент. Усмихвам се вяло.

След закуска тръгвам на поход обратно към леглото, където се свивам като гущер и изчаквам сърцето да спре да ме боли. Ще потреперя малко в сутрешната си паника от страх, че този път ме боли за последно. Капчици студена пот избиват по кожата ми, а всеки въздушен полъх усещам като леден блок, пълзящ по тялото ми. Очите ми се стрелкат трескаво по стените и докато в задуха си се опитвам да вдишвам, дробовете ми ще издишат. Може би Моментът ми настъпи? Моментът...

Помня... Два чифта крака се подават изпод чаршафа. Моите са големи и покрити с твърди косми, а нейните – мънички, малко мънички. Аз съм мечокът, а тя – Маша.

Наблюдавам движението на пръстите й, което тече сякаш произволно, а всъщност с някаква хаотична логика.

Топлината лумна изведнъж онази сутрин. Сякаш от нищото. И небето беше бяло заради лъчите...

Отново леката глупашка усмивка. Успокоявам се и кръвното ми спада. Пак фалшива тревога. Отдъхвам си с едно на ум, че е само до следващия път. Когато отново ще се паникьосам и отново ще се моля да издрапам на повърхността...

* * *

Плътната ти сянка мина покрай вратата. Изглеждаше толкова далечна и безформена... Не влезе. Не разбра какво ми беше.

Мила, щях да умра за сетен път! Ако ти не разбереш, когато стане, кой ще се обади на близките? Или няма да има на кой... Телефонникът отдавна вече е запълнен с имена на каменни плочи.

Не искам да се получава така. А напоследък не мога да спра да си го представям. Смъртта те приканва да я последваш, но първо ще те омаломощи. Иска сам да я пожелаеш. И когато надипленото ти тяло вече е прегърнало идеята – Край. Празнина на мястото на онзи “добър човек”, който всички твърдят, че си бил.

Ехо, не съм бил! Не бях! Не съм! Аз съм човекът, който го е страх, че това ще му се случи. В смисъл, онова със старостта, дето кожата линее адски гадно.