ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА

Идва ден, в който очите излизат от строя. Предават се, вдигнали са ръце, дезертират. Казват ти: „Оправяй се сам с махмурлука. Ние сме дотук. Писна ни от безпаметните ти запои и от това, дето не си държиш на думата. Ето какво си ти, Габриел, един тип, на ко­гото не може да се разчита." Като си помисля само какво ли не са видели очите ми. Чувам ги, изнервени до крайност, с изгризани почти до нерва очни ябълки да казват: „Излишно е да си служиш с думи, за да ни пробутваш разни абсурди. Вече никого не можеш да измамиш, на всички е ясно какво представляваш."

А като си помисля само колко старание хвърлих, за да ги накарам да свикнат, ама не, всичкият ми труд отиде на вятъра.

Позволявам си кратък отдих, преди да настъпи не­поправимото. Дребничка подлост под формата на про­точваща се полудрямка. Лелея надежда, че нещата все още могат да се оправят. Не просто я лелея, буквално си я люлея. Да заспя отново, да забравя всичко и да се събудя бодър, с необременения мозък на малък рано ранил скаут, преди да поеме с инструктора на усамоте­на разходка малко по-навътре в гората.

След като представлението приключи, добре дошли отново в делника. Сутринта се очертава спокойна, поч­ти обикновена. Ставам, бракувам се, лягам си. Тази ве­чер ще бъда опръстенен мъж. Що се отнася до другото, то не е съвсем ясно. Нямам никакъв спомен от пре­дишната нощ, но подозирам, че както и да е премина­ла, е била героична. Такъв съм си аз, винаги празнувам възможно най-много неща едновременно и никога не мисля за малките часове на следващия ден. Днес оба­че е различно. Бягството е невъзможно. Почистването и то. Евентуален изход от положението е да натикам под килима колкото се може повече боклук. Дошъл е часът на коафьора и на ризата с дантелено жабо, часът на поставените на задника ръце и на високо вирнатата глава.

Сега по ред на номерата с главни букви. № 1: сватба. № 2: общо жилище. № 3: вагината стига до 33-сантиметрово разкритие при раждането, след което в продължение на два месеца е подложена на упраж­нения, та зейналата дупка да си възвърне някаква псев­доеластичност. И накрая огромният шут, резултатът от усилията на всеки уважаващ себе си каубой. Три нива, също както при подводното гмуркане.

Отварям очи. Налага се. Бял таван, огромно легло с райски фасон, само че в умален размер. Лежа в хо­телска стая. Трудно ми е да добавя нещо повече, както и да изкажа каквото и да е мнение относно вкуса на изминалите часове. Само няколко руси косъма, почти издъхнали на възглавницата. Наоколо всичко се тресе и дрънчи. На първо място, развилнелият се телефон на нощната масичка. Да не забравя да добавя и бесните ритници по вратата, и призивите на мобилния ми те­лефон, който изпраща флуоресциращи зелени сигнали. Логично, Габриел. Напълно оправдано. Арестуван си, няма мърдане. Трябва да ставаш. Да вземеш един бърз душ. За няколко минути да приключиш с глупостите от трийсетте изминали години, отмивайки ги със сил­ните водни струи.

Най-важното е да не се паникьосваш. Знаеш, че оня, дето реве отвън пред вратата, заплашвайки да разпердушини всичко, ако не отвориш на секундата, е Дьони и никой друг.

Дьони Бонал-Леже. Човек с две презимена, с два пола, с две бачкания, с две любовни гнезда и с едно зашеметяващо либидо вместо акъл. Дьони, бащата на деконструкцията, моята южна половинка, и най-добри­ят ми приятел. Следователно няма никакъв смисъл да търча да си чупя краката, за да му отварям.

Най-важното е да успея да се вдигна от леглото. Да взема душ. Да успея да взема душ по възможно най-безболезнения начин и да се справя също толко­ва безболезнено с останалото. С достойнство и без да оповръщам всичко наоколо.

Топлата вода се появява, забързана. Бурята се раз­пръсква на фини частици по тила ми. Ръцете ми са нашарени от кръвоизливи. Карай, добре че задникът ми е стегнат. Решавам да не скачам от прозореца през следващите няколко часа. Общо взето, това, което виждам, заслужава кратка отсрочка, предлага ми още една възможност да се включа в някоя нова скитня. Изневяра например. Откриване на третия връх за урав­новесяване на крехкото равновесие на първите два. Мимолетна любов: опорна точка на така наречените „неразрушими" семейни двойки. Каква смешна дума само - „неразрушими". Липсва є крехкост. Равновесие на любовта: прекрасна шизофренична майонеза. Аз съм „за". „За", че и отгоре. Всички сме в същия кюп, няма мърдане. Всички заедно по пътя към мостовете на Медисън.

Мятам си отгоре един халат и изневиделица пред мен се материализира Дьони. Вероятно администра­торката му е бутнала резервния ключ. Как да ви го опиша Дьони, дървар с коса, прибрана в нисък кок на тила. Лицето му е като на преболедувал от едра шарка с доста мърляв тен. Облечен е в зает назаем смокинг, с роза вместо кърпичка в джобчето, повече го докарва на маймуна от мафията, отколкото на изискан компаньон. Много си е готин така. „Толкова сладък", както казват мацките от Великобритания.

Готов съм да изрека някоя тъпотия. Да го попитам в името на какви абсурдни мъчения съм длъжен да застана след няколко секунди, издокаран като пингвин, пред цър­ковния олтар. Късмет, че успях да се сдържа овреме. Аз съм този, който предложи брак на Софи, аз, а не някой друг. Внезапно получих просветление. Наистина си спомних една вечер, едно затънтено място в Пор­тугалия и двамата със Софи, седнали на една от най-красивите тераси на света.


Откъсът се предоставя с любезното съдействие на ИК Колибри.

Книгата може да си поръчате тук.