В идеалния случай и ако е справедливо, съдбата трябва да дава по 50% от акциите на двамата участници. Но нито идеал, нито справедливост не съществуват в природата, - еволюцията не би се състояла, ако човечеството се беше лишило от двата си главни двигателя – винаги да иска повече и да унищожава ближния.

Всъщност защо не 40 на 60, 30 на 70, или 20 на 80, или 10 на 90, и дори "моята огромна любов стига за двама ни с излишък" - даденост, променлива, константа?

Най-интересното е, че балансът е нестабилен, пропорциите рядко се определят веднъж и завинаги, и някой твърди, че е невъзможно да накараш някого да те обикне, че това става от само себе си, или веднага, или не, а някой шепне "твоето сърце трябва да бъде мое" и ще хвърли всички сили и средства, и душата си ще продаде, ако е необходимо. И някой, наистина, сантиметър по сантиметър си отвоюва жадуваната територия, а друг, колкото и да се старае, не му се получава да направи дори и стъпка.

Всяка изначална пропорция може да се наруши с течение на времето. Няма правила, няма устав, няма гаранции, няма срокове - и в това е смисълът, и в това е горчивината, и радостта, и надеждата на това безнадежно занимание. 

Но сладката блажена хармония, по мои наблюдения, дори по-голяма от точно отмерените на аптечен кантар 50 на 50, кой знае защо съпътства формулата 40 на 60, когато "той обича малко повече, тя – малко по-малко".

И това е лесно обяснимо. На жената любовта почти никога не й се вижда твърде много. Затова пък при мъжете, уви, се случва - от излишък от любов започва да му се струва душно и му се иска да отвори прозореца.

Жената е същество мнително. Често й се струва, че някъде нещо съвсем малко са й дали недостатъчно, съвсем малко са я недолюбили, съвсем малко нежност не са й додали… Защото мъжът наистина може - и умее да не дава достатъчно нежност, и още как. В мъжкия свят подобно скъперничество се одобрява, така де, то се приема за мерило за тестостерон…

Затова абсолютно щастие и при абсолютна взаимност жената няма да почувства. Защото ще й се струва, че тя обича по-силно. От това идват непрекъснатите подскачания "обичаш ли ме?", и неприязънта към минаващата в съседство стройна по манекенски head-turner в минипола, и немите опити да си изпросиш недополученото, заяжданията и проверките. С ентусиазъм на химик-геодезист жената изследва мъжкото чувство за устойчивост, за плътност, поставя го под пресата, разглежда го под микроскоп, капе му киселина, наблюдава реакцията. Защо? Защото така обича? Не, защото й е малко.

В любовта жената трябва да бъде наситена. Гладната женска любов е красива само на думи, в блогове, в драматични екранни погледи, в топлите кадифени гласове на най-тъжните соул певици, в треперещо-кристалните монолози на Бет, в парещите вътрешности на стиха на Цветаева. Но всъщност любовната недостатъчност изтерзава жената, лишавайки я от сили, достойнство, чар, красота… 

Ти и аз сме скачени съдове. Две колби, свързани с тръбичка. Всичко е просто. Физика за 8 клас. Болката никога не е само за единия. Всичко, което капем в гърлото си, всички тези разяждащи смеси и разтвори, всичко, което поотделно, затворили се, се опитваме да преварим, разтворим, да разпаднем на атоми… всичко това отива и в двама ни. И през нощта, поставяйки се на огъня, с ласки, пръсти, длани, устни, стон, шепот, се заемаме да го кипваме, да го изпаряваме, да го разпръскваме, да го разсейваме…